Посвещавам на д-р Терзийска, която си го поръча на ескалатора за Фантастико и която положи безценни грижи за внук, син и майка, както и на кака Дани, най-ревностният почитател на сайтчето ми.Благодаря Ви!
Мразеше есента. Не помнеше откога, но бе отдавна. Май, от когато тръгна на училище. Краят на безгрижното, слънчево и безметежно лято и началото на мъчителното учене. Краят на топлината и светлината, свободата и началото на мъглите, дъжда, калта, студа, болестите и стоенето между четири стени. Както и ходенето на училище, естествено. Пет дни в седмицата и никой не му обясни защо това се налага. Просто така трябваше!
Единадесет години омраза… При всяко настъпване на есента почваше да сънува кошмари. Явяваше се на изпити, за които не бе подготвен. Караха му се другарки, че си е забравил домашното, после госпожи го гонеха да си дава бележника, за да му завъртят лебеда, подиграваха му се, че нищо не знае…съученици и приятели.
И никой не му обясни защо трябва да учи. Цели единадесет години, през които виждаше как много по-неуки от него носеха най-новите маратонки под най-модерните дънки и бяха облечени с най-гъзарските якета. Съответно обираха най-яките гаджета и …
Е, единадесет години се изнизаха неусетно и бе време за университет. Уви… въпреки, че не бе лош ученик и четеше много, не се класира за кандидат за висше образование и трябваше както всички по-ненадарени интелектуално да постъпи в казармата, естествено пак през есента.
А казармата, това си бе гавра с личността. Никой не ти обяснява защо, а просто защото така трябва. И в един топъл есенен ден родителите ти те оставят пред една бариера с гола глава и една торба дрехи и тоалетни принадлежности в компанията на няколко стотин други бръснати….
Плачат, снимат се с теб и ти казват какъв мъж си и как се гордеят…
Как да не мразиш eсента?
Най-хубавото на казармата е… времето прекарано в сън. Просто тогава нищо не губиш. И, естествено, Уволнението. Триста шестдесет и пет дни си го чакал, сънувал, мечтал и представял…Преживявал по време на наряд, планирал докато миеш стотици съдове в кухнята или ринеш сняг на плаца прегърбен под напора на бръснещият вятър. И то неизменно идва, по ирония пак през есента. Но, вместо на бариерата да те чака лъскава кола и гадже без пола и безметежно и безкрайно празнуване и почивка, те удря действителността. Схлупено есенно небе, лек ръмеж, капещи листа, кал и пронизващ ветрец. И трябва да повървиш, докато стигнеш до спирката на селският автобус. Никой не те чака, ти го чакаш…автобуса. Странно, но след като сядаш зад водача по радиото пускат любимата ти песен…от преди една година, Да, точно същата, която звучеше в семейното комби, малко преди родителите ти да те оставят пред бариерата на учебният център. Какъв кръговрат! И това ако не е знак…
Есента е гадна.
Прясно уволнен и изпълнил държавната си служба, без пари, по време на финансова криза в държавата продължаваща от векове, трябва да започнеш работа и да се препитаваш.
Защо? Никой не обяснява. Просто, защото така правят всички и така трябва….
Есента се сля със зимата, тя се разтопи в прегръдката на пролетта, която се изпари в горещото дихание на изпепеляващото лято. Наистина незабравимо и запомнящо се. Скандално, но зареждащо и мотивиращо. Лято, след което идва есен и някой е приет за студент след здраво учене. И пак започват отново кошмарите в началото на есента. Изпити, сесии, упражнения, заверки. И така пет години. Нещо в него умираше всеки Септември.
Мразеше есента!
И се дипломира. През пролетта. Обожаваше сезонът, през който всичко започваше отначало. Предвестница на лятото, времето на безметежно съществуване под зареждащите слънчеви лъчи и безвремието на кратките и топли нощи пропити от страст и сипещи се звезди, носещи на всеки кой каквото си пожелае.
А след горещото лято идва хладната….
Помнеше ясно онзи прекрасен есенен ден, облян щедро от слънчеви лъчи и обграден с приятелите си на брега на голямата река, ловейки едри мрени на фидер. Чуваше как листата на огромните дървета капят зад гърба му, ромона на реката в краката му, аванса на макарата в ръката му и плясъка на поредната качествена риба в кепа подаден му от Еней. Окуражителните подвиквания на Румбатта отзад, ръкопляскането на Цеко… Беше перфектният риболов на невероятният Искър, споделен с приятели…наистина безценно и запомнящо се. Но бе последният за неопределен период от време. Чакаше син и времето за риболов приключи. Предстоеше му да стане примерен баща и да се отдаде изцяло на семейството си. И да забрави за всичко, което му носи щастие. Защо?
Защото така трябвало…
Такива спомени се въртяха в главата му докато шофираше с котката опнала се на врата му по Хемус в посока Крушовене. Отзад Крис с тапи в ушите дремеше в очакване да пристигне в убежището си на село, а до него жена му за пореден път обясняваше на майка си къде са и след колко време ще са пред портата и кога да слага масата.
И, естествено пак беше есен. Септември си бе почти летен. Краят му бе слънчев и топъл. Не за Мордор, разбира се (София). Но, колкото по на север отиваха, толкова градусите на бордовия компютър се повишаваха. Слънцето щедро обсипваше пътя им с топлината си и обещаваше лятна нощ в края на Септември под навеса със спираща дъха гледка към калдерата на Санторини, нейде в покрайнините на хубавото нощно време село Крушовене.
Реши, че е време да промени нещата. Трябваше да сложи край на омразата с есента, да се помири и да я приеме, а защо не и да я заобича. Трябваше да я разсъблече от черните одежди, с които я бе намъквал през годините и да я опознае непредубеден и отворен за това, което тя би му предложила. Беше точният момент. Коронавирусната пандемия заплашваше да се възползва от характеристиките на предстоящият сезон и да нанесе нов удар по настроението му. Не му се седеше пак затворен. Достатъчно дълго се пази, дистанцира, съобразява и лишава от нещата правейки го щастлив през лятото. Дори отмени традиционната седмица риболов в Гърция в края на Септември с приятелите си. Сборът на село Крушовене беше лека утеха и компенсация. Време извън лудницата на големият град, бягство от динамиката и бруталността на корпоративният свят, далеч от вируса и от хората вярващи в съществуването му.
Време за риболов, почивка, празнуване и … среща с Есента.
А, и нещо хубаво се случи през изминалото лято. Дремещият отзад бе открил магията на риболова по време на безметежното си лято на село след първото в историята на света онлайн завършване на учебната година и вторите в живота му матури. Съвсем спонтанно и случайно, без намеса на баща му (въпреки няколкото опита в миналото). Сега бе по-пристрастен и от него. Надигна поглед, информира се за местоположението им, погледна часовника и подкани баща си да побърза. Естествено, спинингите бяха монтирани и готови за кастинг. Паркираха в облак прах сред горещина и мирис на слама и печени чушки пред портата. Баба му и Ема ги посрещнаха с прегръдка и радостен лай, Тигрицата ги приветства от покрива на къщата с мощна прозявка…
За секунди разтовариха багажа пред къщата, настаниха котката в лятната и резиденция и докато майка и дъщеря се суетяха всред отрупаната градина, баща и син се метнаха обратно в джипа и се понесоха по прашните черноземни пътища водещи към…реката. В преследване на зъбати хищници в оставащите часове до мръкване. Слънцето щедро обсипваше прегорелите поля с топлина и светлина. Залеза бе вълшебен.
Нямаха много време да му се любуват. Започнаха да облавят перспективни места, бързеи, вирове, прагове, около потопени дървета и стърчащи дънери, покрай подаващи се камъни. Нищо. Вследствие дългото лято и никакви валежи реката бе доста паднала и повечето места, които в минали години предоставяха възможност на улов на големи хищници, сега бяха почти на сухо. И рибата явно бе омагъосана от септемврийският залез и го попиваше забравила за тривиалното вечерно хранене и потиснала хищническият си инстинкт пред прелестта на случващото се на запад по небосклона. А то бе грандиозно. Нещо се случваше. Предстоеше промяна. Нещо закри слънцето и пречупи лъчите му, окърши щедро даряващата светлина и топлина корона. Дълги сенки се прокраднаха по повърхността на реката. Лек повей разсипа злато от короните на крайбрежните върби. Прегорялата слама по полето зашептя. Мирис на изгоряло се понесе навред…
Тя идваше. За него…
Телефонът иззвъня. Вечерята бе готова. Ясно бе, че риболова ще бъде утре. Бяха уморени от работа, училище и път. Навесът ги очакваше облян в светлина, кучето под масата, котката на покрива, Санторини в далечината, гозбите на баба на масата, мътно узо и ледена бира, тиха и топла вечер щедро раздирана от взривовете на пиратки и далечна музика. Сборът започваше за някои, а други поуморени от тежката седмица се насочиха към леглата.
Утрото бе мрачно. Ръмеше. Небето бе схлупено, точно по есенно. Изпарения се стелеха навред. Беше тихо и потискащо. Крис нямаше да е доволен. За момент се зачуди дали да го буди толкова рано, но тогава вратата отсреща се отвори и синът му се появи облечен, а въпросът се четеше на лицето му: „Тръгваме ли?“
Решиха да дадат шанс на времето. Закусиха и пиха чай под навеса, провериха такъмите, ревизираха примамките за всеки случай. Гледаха телевизия. Нищо не се променяше. Все така валеше слабо, бе мрачно, но тихо и топло. Накрая нахлузиха гащеризоните, метнаха дъждобраните и след десетина минута баща и син нагазиха бистрите като сълза и дълбоки две педи води на Искъра.
Минаха по средата на реката, от остров на остров, облавяха бързеите, замятаха в подмолите, покрай стърчащите дънери на отдавна повалени и довлачени от водата дървета. Нищо. Рибата по нищо не показваше присъствие. Нямаше подскоци, гонене, кръгове. Само дъжда превръщаше водната повърхност в мрежа от концентрични кръгове. Сменяха примамки, методи на водене…без резултат. Поумориха се от ходенето по течението и Крис предложи да заведе баща си до местата, които с приятелите си бе открил през лятото и където бяха уловили много риба. Изплуваха на брега. Дъждът почти бе спрял. Поеха по лъкатушещите всред гъсти храсталаци и драки черни пътища. Скоро излязоха на широка поляна обградена с високи дървета и реката от една страна и гъсти и високи храсти от друга. Спуснаха се по отвесният бряг и бяха в летните владения на Крис и приятели. Мястото бе страхотно. Под огромни корони на вековни дървета даряващи с живителна сянка през горещите летни дни. Гъст храсталак, запазващ скрито мястото от случайни посетители, няколко стъпала по отвесния бряг водещи до водата. Реката, течаща в прав участък с равна дълбочина и дъно покрито с гладки камъни. Идеално. Започнаха да замятат. Блесни и воблери раздраха бистрата като от планинско езеро вода. Нищо не ги гонеше, не представляваха интерес за речните хищници, ако изобщо ги имаше тук в момента. Крис не се отказваше, но баща му се поумори и реши да си почине. Покатери се по отвесните стъпала издълбани от децата в брега, премина тесният тунел в храсталака и подпря спининга на избелелият от слънцето и кой знае от кога повален в свирепа буря дънер на вековно дърво в периферията на поляната. Раницата с примамките тупна на изсъхналата слама. Седна, затвори очи и пое дълбоко въздух. Издиша. После пак.
Усети присъствието и. Промъкваше се уж незабелязано в храсталака, но с докосването си оставяше явни следи в охра, жълто, червено и златно. Чу капките дъжд стичащи се по уморените листа и набъбналите горски плодове. Усети аромата и в носа си… слама, мокър бъзак и прахоляк, както и дим от далечен полски пожар. Знаеше, че го наблюдава и му се присмива, а може би и го съжалява. За лошата програма, зловредният софтуер, който му бяха инсталирали, филтъра на входно-изходните устройства. Сякаш капещите листа и ромона на реката нашепваха една нова команда…
Рестарт!
Време бе да чисти, прощава и освобождава. Сля се със света около него. Усети всяка една тревичка, храст, дърво, буболечка, гризач… Сякаш чу как си говорят, какво усещат. Стана част от тях. Мигом мислите, страховете, предубежденията му се разсипаха навред и се размиха в капчиците роса, а жадната земя ги попи. Почувства се лек и безметежен. Усети, че лети. Видя от високо обагрената в жълто поляна, после нашареният храсталак, вековните дървета с капещи листа, сгушените птици, пъплещите насекоми, опналата се река, безкрайните поля, усети влажните облаци, а над тях щедрото слънце. Пое към него привлечен от енергията и мощта му, а долу земята неуморно се въртеше и сменяше дни и нощи, топло и студено, светло и тъмно. Самата тя, здраво хваната в прегръдката на слънцето и небрежно приведена, безропотно. обикаляше около него и въртеше сезоните, сменяше годините, редеше вековете и трупаше епохите. В миг прозря цялата идея. Всичко се върти, всичко се променя, после се повтаря…на друго ниво на спиралата, в друго време, но красотата остава и животът продължава…
Тежки шляпащи стъпки го върнаха. Отвори очи. Беше станало една идея по-светло и топло и слънцето а-ха да се провре през ниските облаци. Крис бе гладен и уморен, а и телефонът диво вибрираше в раницата. Време бе за богат сборянски обяд. Рибата се спаси от убождане и снимки и днес. Оставиха реката и поеха към навеса.
Тръгнаха бързо към колата, а той се почувства сякаш някой бе свалил капаци от очите му. Виждаше я навсякъде и не можеше да откъсне поглед от прелестите и.
А пътят напред бе приказно красив и не искаше да свършва. Прелестта и го водеше…
В двора на баба слънцето бе надвило сивите облаци и щедро даряваше с топлина и светлина плодовете на есента. Някои свенливо подаващи се изпод все още зелените листа, други смело изпъчили снага и трети загатващи за горещи моменти през студената зима.
Други пък си оставаха все такива през всички сезони. Прекрасни!
А пък едни хубавци са си много особени. Можеш да им се насладиш само през точният сезон и то само за няколко дни. Безценно!
Там, високо в небесата, където Вятъра владее и дирижира стихиите, висок шелфов облак завзе хоризонта на запад и стремглаво се впусна на изток влачещ след себе си оловносива пелена от дъжд и град, от време на време раздирана от алени мълнии. Бързо поглъщаше светлината и с далечен грохот известяваше краят на лятото.
Мощен полъх, гръм, пясъчен дявол, пръски и небесен хлад в миг се стовариха върху хубавото село Крушовене. Плодовете на есента се посипаха по земята. Фъртуни от листа и прах завзеха хоризонта , тътен и ураганен вятър известиха пристигането и. Хоризонта се сля с небето, дъжд плисна, вятъра преви дървета и храсти, всичко живо се изпокри. Дори чалгата носеща се всред село спря… и тока също. Интернета и той. И мобилният също.
Допи си бирата под навеса, изпрати и целувка и си легна. Нямаше вече проблем с нея. Щеше просто да мине, да си иде. А той да и се радва.
На следващият ден поех обратно към Мордор (София) с цялата му корона напаст. Не ме беше страх. Онзи, мразещият есента остана нейде край реката. Багажникът бе пълен с плодовете и, слънцето озаряваше пътят ми. Котката се бе опнала на врата ми, Крис спеше отегчен, жена ми докладваше на майка си за трафика… Всичко се върти, всичко се променя… или повтаря или и двете. Слънцето винаги ще свети!
Накрая искам да се обърна към родителите ни. Хората живеещи в есента на своя живот. Да им благодаря за грижите и да им пожелая есен дълга, топла и светла, богата на положителни емоции и много смях. Да се радват на плодовете, които са създали и отгледали.
Вдъхновение за написването на горното почерпих от красотата на есента, изследвайки я години наред.
Музиката на Hans Zimmer и Roger Shah улесниха процеса на писане.
Бирата бе с мен.
Снимките са дело на Huawei P30 Pro без последваща обработка.
